Славейковият дом-музей

Без категория

Славейковият дом-музей

Славейковият дом-музей е не само забележителност на Трявна, но и важно, благословено място на памет за българската история и култура. Тук, в лицето на неговия стопанин – Петко Рачов Славейков – се пресичат българската литература, просвета и църковно-национална борба; тук бъдещият знаменит писател подготвя за печат първите си книги, тук е Домът, към който ще се завръща и където се начева жизнената одисея на не по-малко забележителни българи. Тук малкият Пенчо се ражда и прекарва първите десет години от живота си, тук той сънува своите провидчески детски сънища, тук за първи път предусеща своята орис на поет.

Къщата, построена около 1850 г., се намира в Горната махала, на главната улица, заслужено носеща името на именития възрожденец (ул. „П.Р. Славейков” № 50). Вписана идеално в автентичната атмосфера на Трявна, тази къща не се отличава с размери или богата украса, но тя привлича и млади, и стари: тук българинът се разпознава, притихва и се покланя.

„1853 – 25 януари: венчахме учителя Петко и Ирина” – е записал в своя летопис поп Йовчо… Младият даскал от 4 години учи тревненските деца в школото, спечелил си е вече авторитет, а и сърцето на момата Иринка с едно свое стихотворение. Младото семейство получава къщата като сватбен дар от бащата на младоженката – Иванчо Райков, предприемчив и състоятелен тревненец.

Семейството на Петко Славейков живее в тази къща най-дълго – 23 години, от 1853 до 1876 г. Тук са родени всичките девет деца, от които две умират съвсем невръстни. Майката Иринка Славейкова (1834–1907) е душата на дома: горда, трудолюбива и сурова, тя сама отглежда всичките си деца. След 1857 г. Петко Славейков, като народен представител по църковната борба (изпратен тъкмо от черквата „Св. Арх. Михаил”) живее почти постоянно в Цариград; завръща се в Трявна веднъж на две години, с такъв интервал се раждат и децата.   

Иван Славейков (1853–1901) е първородният син, завършил Робърт колеж в Цариград и следвал в Швейцария, първи председател на читалището в Трявна (1871), след Освобождението – виден просветен и обществен деец: кмет на София (1885–1886) министър на народното просвещение (1901); преводач от френски и английски. Донка Славейкова (1855–1937) е единственото дете на Петко Славейков, което не получава добро образование, тя е най-добрата помощница на майка си в отглеждането на другите деца и при поддръжката на дома. Рачо Славейков (1857–1931) завършва гимназията („Южнославянския пансион”) в Николаев, Русия, и висшата кавалерийска школа в Санкт-Петербург; изтъкнат военен деец на новата Българска армия, участник в боевете на Шипка и в Сръбско-българската война (1885); преводач от английски и руски, автор на публикации с историческа, военна и политическа тематика, както и на изследвания, посветени на народните обичаи и вярвания, а така също и на живота и дейността на именития си баща. Райко Славейков (1862–1879) е синът на Петко Славейков, който в най-голяма степен наследява дарованията на баща си; от съвсем ранна възраст привързан към книгите, съсредоточен и вглъбен, автор на поезия и преводи, издател на ръкописно списание. Учи в гимназията в Николаев, но през 1879 г. умира съвсем млад от туберкулоза в Сливен, без да успее да разгърне своите способности на поет и книжовник. Пенчо Славейков, който малко по-късно сякаш приема от Райко неговите дарования, както и императива за продължение на културната мисия на баща им, неслучайно удвоява името на любимия си брат в един от своите псевдоними – Райко Райков. Христо Славейков (1864–1935) е известен юрист и политик от Демократическата партия, завършил право в Харков, Русия и Екс ен Прованс, Франция. Председател на Народното събрание (1908–1910) и непосредствен участник в провъзгласяването на Независимостта на България (1908), министър на правосъдието (1910–1911); дългогодишен съдия и адвокат в Кюстендил, където Пенчо често му гостува. За отбелязване е, че от многобройното семейство единствен Христо продължава рода на Славейкови. Пенка Славейкова (1868–1894) е изтърсакът в семейството и любимата сестра на Пенчо Славейков, завършила девическия клон на Робърт колеж в Цариград; за жалост, тя умира твърде млада при раждането на дъщеря си Светослава (1894–1957), към която поетът насочва своята любов към непрежалимата си сестра. Отношенията между Пенчо Славейков и неговата племенница са изключително топли и сърдечни; Светослава Славейкова запазва и пренася грижливо през времето паметта за своя знаменит вуйчо и род; тя е създателка на едно от най-важните паметни славейкови места – музеят „Петко и Пенчо Славейкови” в София.

***

През 1959 г. по решение на Градския народен съвет започва процес на отчуждаване, откупуване и реставрация на къщите-музеи в Трявна, добре познати ни днес – Даскалова, Райкова, Славейкова, А. Кънчева и др.

Славейковата къща е била собственост и е обитавана от Вата Тотева (1874–1961), която е от рода на Иринка Славейкова и е нейна племенница – дъщеря е на една от сестрите й. Очевидно, след като през 1876 г. семейството на П.Р. Славейков напуска Трявна, къщата е останала собственост на Райковия род, т.е. в строгия юридически смисъл на думата тя не е била притежание на семейството на народния трибун. Вата Тотева – именита тревненска учителка, закърмена с идеалите на Възраждането, – дарява къщата, но не доживява нейното превръщане в музей: тя е открита за посещение на 23 октомври 1964 г. На 27 април 1966 г., точно в денят на 100-годишнината на Пенчо Славейков, в Славейковата къща е открита документалната експозиция, която е обновявана на два пъти – през 1973 и 2013 г.

Автентичните предмети в експозицията се броят на пръсти – общо пет: чекръкът и сновилото на стопанката Ирина, малката масичка в родната стая на Пенчо Славейков, на която невръстният малчуган се учи да чете и пише, както и двата коша за книги на Петко Славейков.

Тук, „у дома” в Трявна, се осъществява може би най-важната среща в живота на Пенчо Славейков – тази с книгите на баща му; ето какво си спомня поетът по-късно:

„Макар и да се учех твърде лошо, аз обичах книгите. В долния кат на нашата къща имаше дюген със рахтове, пълни с натрупани книги, гръцки и руски, от съдържанието на които аз нищо не отбирах, но ги превръщах постоянно да диря картини по тях и да отгатвам смисла им. В това отгатване брат ми Райко бе всякога готов да ми помага. Той стоеше постоянно в дюгеня при книгите и сам без чужда помощ беше успял да понаучи нещо от езиците, на които бяха писани тези книги” (Литературен архив, т. 3, с. 58). От Дома започва Пътят на поета.