Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.
След земния живот …. ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО…
„Споменувам за бащата, защото синът е същи той. Всичко, що е интересувало бащата, интересува и синът; борави всичко, що е боравил и той.” („На острова на блажените”)
Трявна, разбира се, е първият важен топос за Пенчо Славейков. Това е топосът на детството, представляван от родния дом, където израства; черквата, в която бъдещият поет е кръстен, т.е. е дарен със своето име; и школото, където получава първите си уроци.
Домът, черквата, школото – това са трите важни измерения на прекрасното балканско градче, носещи и до днес спомена за великия поет и интелектуалец и неговия баща.
Две стихотворения на поета – „27 априлий” и „Баща ми в мен“ – са пределно сгъстените изповедни манифестации, „запоени”, но заедно с това непрекъснато оттласващи се от физическата конкретика на родното гнездо и град.
Детството на Пенчо Славейков е детство на „отсъстващия баща”: Петко Славейков е зает с „народните дела” в Цариград, а неговите завръщания в Трявна са епизодични и кратки.
Поетът и мислителят става „странник” още в младостта си – заедно с Петко Славейков той „обединява” със стъпките си незримата, духовната България – от Трявна се премества със семейството си последователно в Стара Загора, Търново, Сливен, София и Пловдив, а накрая „усяда” в София, която периодично напуска и където се завръща – с изключение на последното пътуване – „Пътят към Брунате”.
Най-малкият син на Петко и Иринка Славейкови расте като галеник на семейството, с „грижите” на немирно и не особено ученолюбиво дете – игрите навън с другари е любимото му занимание. За това недвусмислено свидетелстват както по-късните мемоарни свидетелства от страна на близки приятели на семейството (напр. Екатерина Каравелова), така и шеговитото стихотворение на Бащата „Пенчо бре, чети!” – популярно, между другото, до ден днешен сред малчуганите.
В детството литератори са по-големите братя, не „изтърсакът” Пенчо; любимец на Бащата е четвъртият му син Райко (1861–1878), комуто доверява културната си мисия. Всичко обаче завършва във фаталната, съдбовната 1878-ма: в Стара Загора изгаря архивът, а талантливият Райко заболява и скоропостижно умира. Така Пенчо не само „замества” брат си, с когото са свързани първите му творчески опити, но и приема тежката и отговорна мисия да стане продължител на делото на баща си.
Пенчо Славейков приема в себе си Баща си; така двамата заедно – бащата и синът – представляват и символизират огромния културен скок на българската литература и култура от Средновековието към Модерността, дългия път от Изтока към Европа, от която България е неотделима част от самото си основаване (681 г.). Само за две поколения – между средата и края на XIX в. – България извърши този бърз и изключителен културен скок.
В този раздел ще намерите:
Снимки и основни данни за къщата-музей на Славейкови – роден дом на Пенчо Славейков; черквата „Св. Арх. Михаил”, където е кръстен; школото и др.
Паметнниците на поета в Трявна – изображения и документи (документални изображения за поставяне и откриване на паметника и др.)
