„Стройна се Калина вие”

„Стройна се калина вие”

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка …. ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО…


Старата къща на сем. Гайдарови в Белащица, в която през лятото на 1883 г. семейството на Петко Славейков живее три месеца.

По време на Режима на пълномощията (1881–1883) Петко Славейков със семейството си живее в Пловдив; старият деец преподава, а Пенчо учи в Пловдивската гимназия.

Пловдив е топосът на юношеството и на бунта за Пенчо Славейков, но едновременно с това на личната болка и страдание, на голямото жизнено изпитание и трансформация. Пловдив и Марица са местата на жизнения обрат.

През януари 1884, когато Пенчо е на 17–18 години, с него се случва ужасен инцидент, който напълно променя живота му. Заедно със свои приятели той се пързаля на замръзналата Марица, а след това, уморен, полягва на леда да си почине: само след 20-30 минути е вкочанен. Последиците са много тежки: оказал се между живота и смъртта, за около 3 месеца Пенчо е напълно парализиран, след което остава на легло за около 3 години. 

Независимо от положените грижи в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж, за остатъка от живота си поетът е осъден да си служи с бастун при ходене, пише с огромно усилие (дясната ръка е подвластна на непрекъснато треперене): този факт може да бъде проверен, преглеждайки неговите ръкописи, и говори трудно. Принуден да живее затворен вкъщи той се потопява в света на книгите и на литературата. По-късно Пенчо казва: “Падането ми върху леда на Марица ме направи поет”.

В „На острова на блажените” (1910) Пенчо Славейков ще каже за своя двойник Иво Доля: „За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още от ранни младини – и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно.”

Близо до Пловдив се намира село Белащица, където семейството на Петко Славейков отсяда през летните месеци. Тук юношата е поразен от вековните чинари (явори) на края на селото, на височината над реката. Тази гледка вдъхновява по-късно Пенчо Славейков за написването на поемата му „Неразделни” – може би най-„въздушната”, най-ефирната творба на Пенчо Славейков, препоръчваща го като изтънчен и вдъхновен лирик.

В последната си книга, издадена приживе – „Немски поети” (1911) – Пенчо Славейков си спомня за чинара в Белащица – и то тъкмо по повод на Гьоте: „В пловдивското село Белащица, при полите на Родопите, има един величествен явор. Едно време аз често съм стоял под неговата сянка, там на хълмът над малката речица… Този явор ми възстава пред очи, винаги щом си помисля за Гете”.

Чинарът на Пенчо Славейков – също както и Дъбът на Торквато Тасо – е символ на устойчивост, на вечност; поетите, изглежда, ги привличат тези въплъщения на устойчивата жизненост – може би понеже те са зрими изражения на „Дървото на живота”.

В този раздел ще намерите:

Снимки и основни данни за пребиваването на Славейкови в Пловдив – домът, в който живеят; училището, в което П.П. Славейков учи; инцидентът на Марица и болестта на Пенчо.

Чинарът в Белащица и „Неразделни”: място на вдъхновение, място на памет.

Паметникът на Пенчо Славейков в Белащица – история и местни легенди.

Спомени на Иван Славейков и др. за болестта на П.П. Славейков.