„Дядо Господ – онзи, когото поета още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада – такива, каквито е имал и дядо му, – вдъхващи и уважение, но повече страх”. („На острова на блажените”)
Черквата „Св. Архангел Михаил” – един от символите на възрожденска Трявна – е построена през 1819 г. Тя, както и много други знаменити храмове на българското Възраждане, е изградена не на празно място, а върху основите на вече съществувалата черква, опожарена при голямото кърджалийско нападение над Трявна през 1798 г. „Намерихме църквата опалена като пещ, но непаднала, защото беше кивгир (каменна)” – отбелязва поп Йовчо за стария храм в прочутия си летопис. Този храм, очевидно съществувал през XVIII в., според историческите предания е един от трите, построен от Асеневци в чест на св. Архангел Михаил като дан на благодарност за победата в битката при Тревненския проход през 1190 г.
Построяването на часовниковата кула през 1814 г. дава подтик и вдъхновение на трудолюбивите тревненци да възстановят и значително да разширят разрушената си черква; това те направили с хитрост само за 40 дни, както се разказва и до днес. Както множество други възрожденски черкви, „Св. Арх. Михаил” е вкопана в земята (със 7–8 стъпала): християнството от първите векове, от катакомбния си период, намира своето продължение в България дори през „века на прогреса” – XIX век.
В „Св. Арх. Михаил” си дават среща всички значими проявления на творческия гений на тревненци; тук са оставили своята диря знаменити майстори-строители, иконописци и резбари. Няма да е преувеличение да кажем, че черквата е своеобразна антология на Тревненската художествена школа, неин пътеводител; забележителното единство на архитектура, изобразително и приложно изкуство са превърнали храма в истински Дом на Духа.
Ажурният иконостас е дело на папа Витан (1770–1825), родоначалник на Витановата фамилия, и неговите братя Колю и Симеон Цонюви; дърворезбените геометрични плетеници, растителните и анималистичните мотиви поразяват с реализма си и създават усещането за въздушност и лекота.
Големите „царски” икони са изографисани от папа Витан, сина му Иоаникий Папавитанов, Симеон Цонюв и др. Храмовата икона „Св. Архангел Михаил” (1820) е дело на един от най-изтъкнатите възрожденски зографи – Йоаникий Папавитанов (1790–1853). Освен забележителните икони от царския ред на иконостаса трябва да се отбележат и някои по-късни икони, поставени отделно в храма: „Свети ап. Тома с житийни сцени” от Захария Цанюв (1836) и „Св.св. Кирил и Методий” от Цоньо Симеонов, изографисана в годината на раждане на Пенчо Славейков – 1866.
Усещането за това, че „Св. Арх. Михаил” е своеобразен жив музей на Тревненската школа се допълва от малкия църковен музей на тревненски икони в притвора на храма. По-късният богато украсен владишки трон е дело на поп Кою (Константин) Витанов (1821/1826–1891), син на Витан Константинов; за отбелязване е, че в черквата се пази и ковчежето с костите на капитан Дядо Никола (1800–1856).
Несъмнена и неоспорима е ролята на „Св.Арх. Михаил” в обществения живот на Трявна през Възраждането. Черквата ръководи учебно-просветното дело в градчето: тук има килийно училище, а по-късно (1836–1839) на църковен имот е построено „старото школо”, в което част от учителското тяло са свещеници от черквата. Символ на духовната и гражданска независимост на българите, „Св. Арх. Михаил” става инициатор и на икономически нововъведения; така например от 1851 до 1866 г. черквата пуска в обръщение между енориаршите си свои парични знаци, изработени от черковния епитроп Пенчо Генюв и известни като „кръстати банчета” (поради очертания на квадратната им форма кръст).
***
„Пенчо, роден в четвъртък, 27 април, кръстен до четвъртък на Възнесение 1866” – е записал в един от тефтерите си Петко Славейков.
Пенчо Славейков е кръстен в „Св. Архангел Михаил”, детският спомен за която поетът ни споделя в „На острова на блажените”. Така черквата повторно се отразява и в историята на българската литература (преди това Петко Славейков е църковен епитроп в тревненския храм).
За жалост кръщелното свидетелство на поета, както и множество други документи и ръкописи, изгаря при опожаряването на Стара Загора (вж.). Можем да допуснем, че в църковния купел отрокът Пенчо е бил потопен от ръцете на същия поп Кою Витанов – приятел, сподвижник и изповедник на бащата Петко и бъдещ учител на Пенчо в школото. Това най-вероятно е станало на самия Спасовден, 5 май 1866 г., четвъртък (27 април се е падал в сряда, а не в четвъртък, както неправилно е отбелязал Петко Славейков.)
Пенчо Славейков не само запазва спомена от детството за черквата, в която е кръстен; в перипетиите на живота над него незримо е бдял и патронът на „Св. Архангел Михаил” – Архангелът на небесните сили.
