Славейкови в Стара Загора
(спомени)
Иван П. Славейков (1853–1901)
Каквито и да бяха премеждията и загубите, които до войната бяха му се случили, ни едно не лиши Славейкова от всичко, както премеждието му в Стара Загора. Войната за освобождението го завари в тоя цветущ град и пламъците, които го погълнаха след оттеглянето на Гурка, погълнаха и всичко, което имаше. Под общата опасност, която грозеше и жителите на Загора, и малките части руска войска, които се намираха против безбройните пълчища на Сюлейман паша, грижите, които Славейков, като поставен глава на града, полагаше, бяха всецяло посветени да направи всичко възможно да улесни задачата на русите да отблъснат неприятеля, в което виждаше едничкото спасение и за града, и за населението му. В тия грижи той бе забравил не само книгите и ръкописите си, но даже и домашните си, собствената си челяд, която избягна участта на библиотеката му и ръкописите му благодарение на един сродник, който навреме се сетил и почти силом я извадил от къщи и с това избавил от грозна смърт, която постигна толкова хиляди други мъченици, погинали в пламъците или от ятаганите на азиатските зверове. (В Цариград се беше пуснал упорен слух, че и баща ми, и домашните погинали и че само сестра ми била избавена и закарана в Одрин робиня.) Сам баща ми, последен да напусне бойното поле, когато вече бягал на ат (кон) из улиците с турските куршуми, летящи подире му, едва имал време да се озърне, да изгледа къщата си и като съгледал, че е изпразнена, без да се спре и слезе от коня, сполучил да излезе из града жив и здрав и да се избави. Чак когато се прибрал в Трявна, в голото и запустяло свое предно огнище, чак тогава той премерил всичкото величие на своите загуби.
Андрей Тошев (1867–1944)
Макар и да се ползваше с голямо име и слава на нароен трибун и писател, дядо Славейков, както впрочем и всички работници от оная велика епоха на идеали и блянове, беше лишен от материални средства и за това водеше един съвсем скромен и съпроводен с много лишения живот. Живееше в махалата „Св. Никола“, в къщата на един беден абаджия. Ходил съм често в тая къща било да ми вземе мярка абаджията за лапчуни (обувки от аба – ред.), било за да взема от дядо Славейков или да му връщам гръцки вестници и книги, когато баща ми ме пращаше. Жилището на Славейков се състоеше от една голяма стая и кухня. В голямата стая, гдето живееше семейството и която служеше и за кабинет на писателя, се намираше голяма маса, натрупана с книги и тефтери. На всички полици бяха наредени подвързани и неподвързани книги, много от които се търкаляха и по миндерите, с които бе обкръжена цялата стая. Често на тия миндери съм заварвал сина на писателя – Пенчо – да преписва бащините си творения. Там понякога беше и жената на Славейкова, работейки някое ръкоделие. От другите членове на семейството си спомням дъщерята на поета – Донка – десет-дванадесетодишно момиченце, което често дружеше и играеше с близкосъседските деца.
Надвечер дядо Славейков обичаше да излиза навън в компания със свои близки и познати. Те насядваха на столове пред някоя врата, обикновено пред вратата на х. Андонови, гдето се намираше и голяма чешма на площада. Там те водеха оживени разговори до късна вечер, в които разговори Славейков вземаше най-живо участие, а ние, децата, се трупахме около тая компания и слушахме различни новини за Цариград, за султана, за екзарха и за владиците, а понякога и за „дяда Ивана“. От време на време Славейков изваждаше из джоба си някой гръцки вестник и започваше да чете, превеждайки разни новини. Не забравяше и честото смъркане на емфие, придружено със силни кихавици.
На път за училището дядо Славейков обикновено се придружаваше от Пенча, който му носеше цялата връзка тефтери.
С Пенча дружахме аз и връстниците ми. Той беше по-възрастен от мене и помня добре, макар и весел по нрав, понякога показваше някаква съсредоточеност. Беше твърде пъргав и голям шегобиец. Докрай аз останах в приятелски връзки с него…
Атанас Илиев (1855–1922)
(…) В същия ден (11 юли) пристигна и сам генерал Гурко с генерал Столетов с 1-а, 2-а, 3-а и 5-а дружина от Българското опълчение. Посрещането му стана тъй също много тържествено. В църквата «Св. Димитрия» се отслужи молебен от цялото духовенство. П.Р. Славейков държа на един славяно-руски език реч към генерал Гурко, толкоз трогателна, че докара в умиление всички събрани.
Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си, С., 1967, с. 40–41, 106–107, 153.
