Пенчо Славейков
Стара Загора
(фрагменти)
Има спомени, свързани с ред представления, врастнали тъй дълбоко в душата, че за тях няма никога забрава. Минават дни и години; сума нови неща претрупват паметта, вълнуват сърцето, отвличат умът, – а доста е един мимолетен, един незначителен образ или черта само от образ да събуди само за миг отдавна миналото и сред залисиите на денът да навее ужас на духът, и тъй измъчван, и тъй петимен за покой.
Аз се скитам по тесните криви улици.
… И ето ме запъхтян и морен на гологлавий Бетер. Долу под мен е Стара Загора, потънала в тъмната зеленина на кичести дървеса – миндали и черници; високо се вият бели минарета … като че ли от там се счува викът на ходжите, зовящи на предобеден намаз. Полъхването на вятъра донася смътен отек от градската врява. Нататък се вие и блести Бедечка, управена на юг, към далечните сини очертания на Родопи. Безкрайно поле се жълтей, и нямо се губи в далнината. Отлозите на Бетер китят лозя и от там ясно се чува глас на нерадостна песен:
Запретни, Вело моме, скути ръкави –
замеси бела погача, –
наточи, Вело моме, вино червено, –
да срещаш гости сеймени…
***
Тъкмо когато излезохме вън от полето, – далеко пред нази видяхме прах да се вие и дига на стълпи; провлечен дълъг керван кат верига безкрайна се влече от хълми до хълми. Смътно в прахът се предметите съзираха; но надолу в прекия път низ долината, щом се спуснахме, видяхме пред нази за зла чест, бездомни много яздци (ездачи – ред.) и пешеходци един се през други тълпяха; и чухме кой от кого – за изгнанието как е горчиво и тежко, как пък от друга страна на сърце е драго от съзнанието, че са оцелели живи.
Литературен архив. Т. 3. Пенчо Славейков, С., 1966, с. 70–71.
