Петко Р. Славейков
Катастрофата в Стара Загора
Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град. Неописана беше моята радост, когато целий град посрещна с тържество, каквото русите нийде другаде не видяха, победоносните войски на Гурка, и неописана беше скръбта и горестта, с която се принудих да изляза из тоя град при настъплението на Сюлейман паша, като оставих всичко мило, всичко свидно, което имах на тоя свят – книжевните ми трудове, материалите, събирани с толкова труд през толкоз дълги години. Бях зел най-живо участие в приготовленията за посрещание на русите, които се почнаха още догдето не бяха минали Балкана, и още тогава бях съчинил песните за тоя случай, които по-после обнародвах. Туй обстоятелство и уважението, на което се наслаждавах между гражданите, както и известността на името ми като народен деец, ме призоваха начело на първото българско управление в Стара Загора, задача трудна и тежка при тогавашните обстоятелства. Трябваше, от една страна, да пазя реда и тишината в града, от друга страна – да посветя времето си, опитността си и всичките си сили, за да улесня задачата на руската войска. Още докато първата радост и първото възхищение бяха в силата си, настанаха тъмни и мрачни дни за Стара Загора. Към нея бяха се упътили дивите пълчища на Сюлейман паша, които приближаваха града. Руските сили бяха незначителни, но надеждите бяха поне да се удържи Загора, доде додат на помощ други войски. Не е място тук да възпроизвеждам мъжеството на руските войски и геройството на българското опълчение, което пръв път се кръсти в кръвта на вековний враг. Като не додоха подкрепления, участта на града беше решена, и тая участ беше ужасна. През целий си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи.
Аз направих всичко, което можах, да спомогна за удържанието на града, и в старанията си бях забравил и домашни, и всичките книжевни съкровища, които стояха натрупани вкъщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последний час, без да могат да земат друго, освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкий (Пенчо Славейков – ред.), си спомнил за големите тефтери, на които постоянно ме гледаше, че пишях, и които съдържаха материалите на географическия словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се, напразно.
Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко беше излязло от града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отгдето настъпваше неприятеля, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавение беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеях, стана жъртва на пламъците, и заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всичките краища на общото отечество.
Из „Български притчи: история на събиранието им” (1892)
